За разликата между богословие и теология
Иван Стамболов – Сула, коментар особено за
Чисто лексикално „ богословие “ е калка (буквален превод) на „ теология “ – Θεός = Бог, λόγος = слово. На процедура обаче не е по този начин. Теолози са хора, които вървят на работа в някой университет, с цел да упражняват дадена просвета (теология или погрешно наричана богословие), като правят това, както биха го правили с всяка друга просвета – физика, ботаника, химия: със средствата на светската просвета учат своя теоретичен обект – в тази ситуация Бог – и систематично го разказват с подобаващите термини, както биха описали циклите при изригването на някой гейзер.
Богословието е нещо напълно друго. То се ражда в исихазма. Исихастите минават през няколко стадия към познанието на божествените сили – праксис, теорѝя и екстазис. Първото е подвижничество, подвизаване в пост. Второ е съзерцаване. Третото е излизане отвън себе си. Така исихастът попада в абсолютния мрак на незнанието, което е оттатък всяко знание и единствено там може да види същинското знание като нетварна светлина. Тогава той знае Истината, само че е мъчно да я изрази с думи. Чак тогава той има право да приказва за Бог или другояче казано – да богословства. Когато ние, простите жители, приказваме за Бог, не богословстваме, а в множеството случаи словоблудстваме и даже богохулстваме.
Теологията е толкоз друга от богословието, колкото е друг университетският учител на заплата с целия си работен битовизъм от монаха-анахорет.
Казвам всичко това, тъй като доста постоянно се случва с името богослови да се назовават най-обикновени теолози, а под богословие да се схваща нещо не повече от теология. Когато по малкия екран ви покажат някой здрав граовец и изпод напишат „ доцент по богословие “, да си знаете, че това е доцент по теология – непретенциозен нàучен служащ като всеки различен.
Теолозите са ненапълно нездравословни, тъй като не се лимитират в университетските си занимания, а се пробват да въздействат и на публичните настройки, което към този момент жестоко надвишава компетентността им. А въздействието си върху публичните настройки те виждат в това да превеждат посланията на Църквата на секуларен, всемирски език, та нима стигнат до по-голяма аудитория. Мислят си, че по този начин „ оказват помощ “ на Църквата, „ избавят “ я от личната ѝ първичност и назадничавост. Казват: „ апостолите са правили същото, търсили са оптимално необятна аудитория “. Разликата е трагична. Да, апостолите желаят словото Божие да стигне до всяко кътче на вселената, само че да стигне такова, каквото го е изрекъл Бог, а не редактирано съгласно усета на консуматорите. И задачата им не е била като на мисионерите да кръстят колкото може повече хора – в противен случай, по това време, с цел да приемеш кръщение, е трябвало да преминеш най-малко една година катехизация с изпити най-после, а с цел да станеш християнин, е трябвало да преминеш и една седмица мистагогия (тайноводство – друга калка). Не като в този момент – джаста-праста и готово! Та през днешния ден кръстниците на знаят дори Символа на вярата, с цел да го кажат вместо кръщелниците си!
Апостолите са проповядвали, не с цел да рекрутират колкото се може повече езичници, а с цел да не остане някой, който да се оправдае: но аз не знаех, не бях чул, никой не бе ми споделил. Религията постоянно е била въпрос на свободен избор, а не на облъчване на целеви групи. Ако апостолите и мъчениците бяха такива, каквито ги желаят през днешния ден, щяха да се поклонят на императорските скулптури и да им принесат жертва (нали знаем, че това е единственият им проблем с държавата). И тогава щяха да стигнат до доста повече младежи, „ говорейки на техния език “. Щяха да „ стигнат до хората “, вместо да се свират в катакомбите. Един реверанс пред идола и нищо повече.
В устрема си да не уплашат светския човек и да не го отхвърлен от Църквата, теолозите правят нещо непростимо. Те ви оферират някакво лигаво християнство като от безвкусна шарена картичка на Дисни. Само да намекнете за някаква суровост, за жертва или лишаване, упрекват ви, че нямате обич към близък.
Противопоставят Църквата и клира на Бог, като че ли Църквата не е богочовешки организъм, включващ и самия Него. Мъчат се да ви внушат, че Христос е някакъв хипар, на който сладострастните и алкохолизирани попове се мъчат да затворят устата и който утвърждава всяка ексцентрична волност на капризната ни персона, тъй като „ ни обича “, а църквата желае да ни тъпче и да ни кара да се усещаме кофти. Ние не сме неверни, нямаме потребност от коригиране, просто би трябвало да се държим като в сапунен сериал и това е задоволително.
Внушават ни, че слабостите ни не са пагубни, че Бог ни е направил такива и в случай че някой би трябвало да е виновен за лошотията ни, това е надали не Той. Всъщност има два метода да ни се размине. Единият, който изповядват вярващите, е Бог, скърбейки за нас и засегнат от метода, по който Го наскърбяваме, въпреки всичко да изглади провинения ни и да ни елементарни. Начинът, който изповядват демократичните теолози е различен – Господ доста ни обича, доста ни се радва и за нищо не ни се сърди. Той не опрощава, а благославя нашите беззакония. Иначе казано, това е остарялата мантра на либерализма: бъди какъвто си, следвай фантазиите си и изразявай свободно себе си по най-причудливите и неповторими способи, за които се сетиш. Само че тук се прибавя и подправена небесна глоба.
Разбира се, всичко това обслужва избрана политическа стратегия, част е от добре премислена световна агитация, за която ще приказваме на следващия ден. Опитват се да включат религиозната тематика в общия политически декор. Икуменизмът е станал част от актуалния политически мейнстрийм и за жалост прекомерно постоянно намира поддръжка в божем православните университетски среди.
Та мисълта ми е, че в случай че инцидентно поискате да ви се приказва за Бог, християнство и Църква, слушайте свещеници, а не академични преподаватели, научни служащи и сътрудници към неправителствени организации. Или най-малко някого, на който не му се заплаща за това, което приказва. Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
***
Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в Българска национална телевизия, БНР и „ Дарик “ до 1994, а по-късно се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до през днешния ден – най-вече в региона на медиите и политическото позициониране.
През последните години поддържа лични публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „ Безобразна лирика “ (пародия); „ Додекамерон “ (12 новели), романите „ Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск “ и „ Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха “; сборниците журналистика „ Дзен и изкуството да си обършеш гъза “, „ Картаген би трябвало да бъде опустошен “ и „ Тънкият гласец на здравия разсъдък “; систематичното управление „ Технология и философия на креативното писне “.
Бил е колумнист във вестниците „ Пари “ и „ Сега “, сп. „ Економист “ и уеб страниците „ Уеб кафе “ и „ Топ вести “, а понастоящем – във в. „ Труд “ и „ Нюз БГ “. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, притежател на огромните награди на Българската WEB асоциация и Фондация „ БГ Сайт ”. Член на Обществения съвет на Българска национална телевизия и на Творческия съвет към Дирекция „ Култура ” на Столична община.
Чисто лексикално „ богословие “ е калка (буквален превод) на „ теология “ – Θεός = Бог, λόγος = слово. На процедура обаче не е по този начин. Теолози са хора, които вървят на работа в някой университет, с цел да упражняват дадена просвета (теология или погрешно наричана богословие), като правят това, както биха го правили с всяка друга просвета – физика, ботаника, химия: със средствата на светската просвета учат своя теоретичен обект – в тази ситуация Бог – и систематично го разказват с подобаващите термини, както биха описали циклите при изригването на някой гейзер.
Богословието е нещо напълно друго. То се ражда в исихазма. Исихастите минават през няколко стадия към познанието на божествените сили – праксис, теорѝя и екстазис. Първото е подвижничество, подвизаване в пост. Второ е съзерцаване. Третото е излизане отвън себе си. Така исихастът попада в абсолютния мрак на незнанието, което е оттатък всяко знание и единствено там може да види същинското знание като нетварна светлина. Тогава той знае Истината, само че е мъчно да я изрази с думи. Чак тогава той има право да приказва за Бог или другояче казано – да богословства. Когато ние, простите жители, приказваме за Бог, не богословстваме, а в множеството случаи словоблудстваме и даже богохулстваме.
Теологията е толкоз друга от богословието, колкото е друг университетският учител на заплата с целия си работен битовизъм от монаха-анахорет.
Казвам всичко това, тъй като доста постоянно се случва с името богослови да се назовават най-обикновени теолози, а под богословие да се схваща нещо не повече от теология. Когато по малкия екран ви покажат някой здрав граовец и изпод напишат „ доцент по богословие “, да си знаете, че това е доцент по теология – непретенциозен нàучен служащ като всеки различен.
Теолозите са ненапълно нездравословни, тъй като не се лимитират в университетските си занимания, а се пробват да въздействат и на публичните настройки, което към този момент жестоко надвишава компетентността им. А въздействието си върху публичните настройки те виждат в това да превеждат посланията на Църквата на секуларен, всемирски език, та нима стигнат до по-голяма аудитория. Мислят си, че по този начин „ оказват помощ “ на Църквата, „ избавят “ я от личната ѝ първичност и назадничавост. Казват: „ апостолите са правили същото, търсили са оптимално необятна аудитория “. Разликата е трагична. Да, апостолите желаят словото Божие да стигне до всяко кътче на вселената, само че да стигне такова, каквото го е изрекъл Бог, а не редактирано съгласно усета на консуматорите. И задачата им не е била като на мисионерите да кръстят колкото може повече хора – в противен случай, по това време, с цел да приемеш кръщение, е трябвало да преминеш най-малко една година катехизация с изпити най-после, а с цел да станеш християнин, е трябвало да преминеш и една седмица мистагогия (тайноводство – друга калка). Не като в този момент – джаста-праста и готово! Та през днешния ден кръстниците на знаят дори Символа на вярата, с цел да го кажат вместо кръщелниците си!
Апостолите са проповядвали, не с цел да рекрутират колкото се може повече езичници, а с цел да не остане някой, който да се оправдае: но аз не знаех, не бях чул, никой не бе ми споделил. Религията постоянно е била въпрос на свободен избор, а не на облъчване на целеви групи. Ако апостолите и мъчениците бяха такива, каквито ги желаят през днешния ден, щяха да се поклонят на императорските скулптури и да им принесат жертва (нали знаем, че това е единственият им проблем с държавата). И тогава щяха да стигнат до доста повече младежи, „ говорейки на техния език “. Щяха да „ стигнат до хората “, вместо да се свират в катакомбите. Един реверанс пред идола и нищо повече.
В устрема си да не уплашат светския човек и да не го отхвърлен от Църквата, теолозите правят нещо непростимо. Те ви оферират някакво лигаво християнство като от безвкусна шарена картичка на Дисни. Само да намекнете за някаква суровост, за жертва или лишаване, упрекват ви, че нямате обич към близък.
Противопоставят Църквата и клира на Бог, като че ли Църквата не е богочовешки организъм, включващ и самия Него. Мъчат се да ви внушат, че Христос е някакъв хипар, на който сладострастните и алкохолизирани попове се мъчат да затворят устата и който утвърждава всяка ексцентрична волност на капризната ни персона, тъй като „ ни обича “, а църквата желае да ни тъпче и да ни кара да се усещаме кофти. Ние не сме неверни, нямаме потребност от коригиране, просто би трябвало да се държим като в сапунен сериал и това е задоволително.
Внушават ни, че слабостите ни не са пагубни, че Бог ни е направил такива и в случай че някой би трябвало да е виновен за лошотията ни, това е надали не Той. Всъщност има два метода да ни се размине. Единият, който изповядват вярващите, е Бог, скърбейки за нас и засегнат от метода, по който Го наскърбяваме, въпреки всичко да изглади провинения ни и да ни елементарни. Начинът, който изповядват демократичните теолози е различен – Господ доста ни обича, доста ни се радва и за нищо не ни се сърди. Той не опрощава, а благославя нашите беззакония. Иначе казано, това е остарялата мантра на либерализма: бъди какъвто си, следвай фантазиите си и изразявай свободно себе си по най-причудливите и неповторими способи, за които се сетиш. Само че тук се прибавя и подправена небесна глоба.
Разбира се, всичко това обслужва избрана политическа стратегия, част е от добре премислена световна агитация, за която ще приказваме на следващия ден. Опитват се да включат религиозната тематика в общия политически декор. Икуменизмът е станал част от актуалния политически мейнстрийм и за жалост прекомерно постоянно намира поддръжка в божем православните университетски среди.
Та мисълта ми е, че в случай че инцидентно поискате да ви се приказва за Бог, християнство и Църква, слушайте свещеници, а не академични преподаватели, научни служащи и сътрудници към неправителствени организации. Или най-малко някого, на който не му се заплаща за това, което приказва. Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
***
Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в Българска национална телевизия, БНР и „ Дарик “ до 1994, а по-късно се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до през днешния ден – най-вече в региона на медиите и политическото позициониране.
През последните години поддържа лични публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „ Безобразна лирика “ (пародия); „ Додекамерон “ (12 новели), романите „ Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск “ и „ Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха “; сборниците журналистика „ Дзен и изкуството да си обършеш гъза “, „ Картаген би трябвало да бъде опустошен “ и „ Тънкият гласец на здравия разсъдък “; систематичното управление „ Технология и философия на креативното писне “.
Бил е колумнист във вестниците „ Пари “ и „ Сега “, сп. „ Економист “ и уеб страниците „ Уеб кафе “ и „ Топ вести “, а понастоящем – във в. „ Труд “ и „ Нюз БГ “. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, притежател на огромните награди на Българската WEB асоциация и Фондация „ БГ Сайт ”. Член на Обществения съвет на Българска национална телевизия и на Творческия съвет към Дирекция „ Култура ” на Столична община.
Източник: tribune.bg
КОМЕНТАРИ